Участвай и променяй

       С учениците от V А, Б и В клас решихме да сътворим екипно разказ, чиято отправна точка да бъде Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост. Започнахме ведро и стандартно, но постепенно сюжетът се ориентира към фантастичния хорър а ла Стивън Кинг... 

    Благодаря за творческото усилие основно на Йоана Стойчева, Петя Кесова, Калина Попова, Александър Бинев, Явор Генчев, Виктор Кондов, както и тези, които подкрепиха инициативата или направиха опит да се включат на един или друг етап от нейното развитие (най-вече Дияна Кутрянска, Младен Петров, Борис Захариев, Петър Лазов, Мария Немска, Даниел Белев, Димитър Пейчинов). 

       Макар и под непретенциозната формата на игра, доказахме нещо важно – въпреки че сме различни, можем да творим в синхрон, като една личност... 

 

Стоян Меретев

 

Празнична мистерия

 

      Над тревистия хълм се подадоха утринните лъчи на веселото пролетно слънце и огряха зелените склонове. В подножието на възвишението се беше сгушила малка, но много спретната къщурка. Внезапно от нея се чуха гласове… 

       – Колко е хубаво днес навън! 

       Две малки зайчета се промушиха през открехнатата врата на къщурката и заподскачаха на полянката отпред.

      Чу се звънък детски смях. След тях от къщурката изскочиха момче и момиче с букети в ръце. Те се спряха до зайчетата и се наведоха да ги погалят и да им се порадват. После хукнаха към училищния двор. 

       Днес беше тържеството по случай 24 май.

     В училищния двор ехтеше детски глъч. Децата бързаха да подарят на учителите букет с красиви цветя. Чуваха се празнични песни из целия двор. Измежду букетите на човек му се струваше, че всичките прекрасни цветя сякаш танцуваха вихрено с усмихнатите лица на много деца, които бяха в костюми на всичките букви от азбуката.

       Учителите бяха очаровани от децата, които им подаряваха букети и се усмихваха на слънцето. Беше идеалната картинка в хубавото слънчево утро – и все пак не всеки можеше да се впише в нея. Наско седеше сам край студената училищна ограда. Той бе дете, което просто не обичаше много големите празненства. Но поне си мислеше за нещо, свързано с писмеността – за книгата, която беше почнал да чете вчера.  

      Унесен  в мислите си, неочаквано Алекс седна до него (Алекс бе новото момче в класа на Наско). Завързаха приятен разговор. Така празненството стана за Наско една идея по-приятно. 

      Всичко вървеше отлично, докато Наско се обърна и видя една от учителките си. Той уважаваше всичките си учители, както почиташе и празника, но тази госпожа – госпожа Овчарова, не харесваше особено. Тя бе жена на средна възраст, винаги връзваше кестенявата си коса на стегнат кок, а очите й бяха по-проницателни и от тези на орел. Всъщност тя бе учителката, която наистина умееше да преподава, но това, което Наско не харесваше в нея, бе прекалената й строгост. Дори понякога Наско си мислеше, че чете мислите му и би му се скарала дори за тях.

       – Е, как си  прекарвате ? – попита тя Наско и Алекс.

       – Добре – отвърнаха те в един глас. Личеше си, че не бяха много искрени. 

Госпожа Овчарова тъкмо се канеше да заговори, но в този момент някой я прекъсна. Това беше друга учителка – госпожа Велинова. Тя бе пълна противоположност на госпожа Овчарова – имаше мил поглед, беше млада и пускаше хубавата си рижа коса да се вее на воля; бе толкова младолика, че човек можеше да я помисли за някоя по-голяма ученичка.

       – Здравейте, деца – поздрави тя. – Как сте?

       – Добре, госпожо – отвърнаха отново в един глас. Притесняваха се от госпожа Овчарова, опасявайки, че всеки момент ще се скара на тях или ще се заяде с госпожа Велинова. Но тя спокойно отбеляза:

       – Страхотно, щом сте добре. Насладете се на празника и все пак не се отпускайте  – утре отново ще учим. 

       Естествено, помисли си Наско, щяха да учат. Понякога сякаш в главата му се караха двама отделни души. 

       Единият казваше: „За какво изобщо ти е да учиш, наистина ли има смисъл да си губиш времето в този кратък живот? А и понякога толкова те мързи!“. Тези моменти Наско наричаше моменти на мързеливо отчаяние. 

      Но когато те обтягаха мозъка му идваше вторият човек и казваше: „Грешно мислиш, няма как да успееш в този кратък живот без образование“. 

       И така Наско имаше две различни мнения по този въпрос, но май точно в този момент преобладаваше мнението на първото човече. Докато той разсъждаваше над това, Алекс реши, че празникът вече му е дотегнал. Той си беше такъв – всичко му омръзваше прекалено бързо. 

        – Хей искаш ли да отидем някъде другаде? – запита той Наско.

        – Но защо? – отвърна той.

        – Ооо, трябва ли да има причина?! Просто вече ми е скучно тук! Хайде! – Той хукна извън училищния двор и Наско нямаше друг избор, освен да го последва.

        Алекс тичаше напред и Наско не можеше да го настигне.

        – Чакай, чакай!!– викаше той.

        – Побързай, гората е само на 20 минути път – отвърна му Алекс.

       Така след дълго тичане те се озоваха в покрайнините на малкото градче и видяха красивата зелена гора. Но Наско винаги се бе страхувал от тази гора. Освен това хората говореха за мистериозни изчезвания и Наско все мислеше как вътре живее или митично създание, или сериен убиец. А и макар на пръв поглед изключително красива, погледната отблизо, гората също всъщност някак плашещо необикновена. Клоните й изглеждаха свежи и млади, но същевременно бяха черни, здрави и упорити като тръни. Птиците пееха чудни песни и все пак в тях имаше нотка тъга. 

       Наско никога не беше влизал в гората – не искаше да влезе и сега. Но Алекс бе на съвсем различно мнение:

      – Моля те, разхождам се из тази гора, откакто съм на 6. Няма нищо страшно, хората само са те наплашили. 

      Тогава Наско осъзна колко странно дете е Алекс. Когато се премести в техния клас, бе мил и дружелюбен, но след това започна да избухва без причина и не можеше да сдържа нервите си. Наско наистина се уплаши. Сега забеляза, че погледът на Алекс не е особено номален, а и имаше необичайно мнение за повечето въпроси в обществото, които дори не би трябвало да се обсъждат от едно дете. Наско се сети, че по принцип опознава хората по-отблизо с течение на времето, а не изгражда мнението си от първото впечатление, което човек може да му направи, и се изненада, че не го бе постъпил така и с Алекс.

        – Не искам да влизам в гората – твърдо заяви Наско, все още размишлявайки за Алекс.

        – Ако влезеш с мен, можем да разкрием защо според „преданията“ гората е мистична. Не искаш ли? - подпита го Алекс. 

        Наско се позамисли. „Добре, явно и аз не съм от чак толкова обкиновен“, рече си той.

        – Добре – отвърна със съвсем малка нотка на колебливост. – Но ако се случи нещо...

        – Няма да се случи – прекъсна го Алекс и влезе решително в гората, а Наско го последва, озъртайки се плахо. 

       Стигнаха недалече, но около тях вече се виждаха само дървета, треви и храсти. Наско се огледа и заслуша. Чуха се стъпки.

        – Чуваш ли това? – попита Наско с едва доловим уплах в гласа.

        – Е, сигурно е някакво животно. Спокойно – отвърна Алекс съвсем безгрижно. 

Всъщност не беше животно. Към тях вървеше стара дама, от която Наско го побиха тръпки – някак зловещо е да се натъкнеш на възрастна дама, скитосваща сама из гората. Държеше една малка, красиво сплетена кошница с някакви билки.

        – Какво правят малки деца като вас в такава голяма гора? – заговори ги възрастната жена.

       – Разхождаме се – гордо отвърна Алекс, докато Наско оглеждаше внимателно жената. Очевидно бе много стара. Погледът и беше изморен от годините. Наско се загледа в очите й. Освен умора в тях нямаше друга емоция. Сякаш бабата просто гледаше през предметите, но не виждаше. 

        – И ще продължим навътре, нали? – рече Наско и задърпа Алекс. Старицата дори не реагира, Просто продължи да събира билки. 

        – Бабата можеше поне да ни упъти – каза леко разочарован Алекс.

        – Към това, заради което хората не излизат от гората ли? – скара му се Наско. 

        Алекс не отговори.

      Продължиха да вървят. Но скоро разбраха, че отново не са сами. Клонките, нападали по земята, пращяха зловещо, но същевременно леко и бавно, сякаш по тях се движеше вятърът. Това продължи около няколко минути, а те стояха и чакаха да видят какво издава шума. Но – хоп! – звукът от пращене изчезна, а те не го чуха повече.

        – Не ми харесва тая работа – каза Наско. – Нека си вървим.

        – Вече е твърде късно – отговори Алекс, а в гласа му имаше толкова притеснение, колкото и някакво задоволство. 

       И тогава Наско ги видя. Видя тези, заради които хората не се връщаха по обратния път от гората. Пред тях стояха шест фигури. Върху тях бяха метнати черни наметала, а под тях не се виждаше нищо. Но по-страшното беше, че наметалата се рееха във въздуха, а ако фигурите имаха крака, то те не докосваха земята. 

       Тогава двамата с Алекс отново чуха изпукването на клоните. Бабата се появи сякаш от нищото с кошницата билки в ръка. Тогава тя нададе такъв ужасяващ писък, че кръвта им се смрази. Тя се надигна във въздуха и от нея се излъчи мъждива здрачна светлина като светлината, която струеше от пръстите и тялото, но най-вече – от очите й. Наско видя през светлината, че когато тя отново стъпи на земята, наметалата от фигурите паднаха. 

       Пред тях стояха духове, но не такива, каквито си представяха малките деца. Това бяха човешки фигури, на които краката не докосваха земята, излъчваха светлината като по време на здрач, точно преди да се възцари дълбок и непрогледен мрак.  Дрехите им бяха почти разпокъсани и също излъчваха зловещата светлина. Но най-страшни бяха очите им. Погледите им едновременно бяха плитки, но черни и дълбоки като бездна. Те сякаш пронизваха телата на Наско и Алекс и минаваха през всички предмети зад тях, до които можеше да стигне погледът им. Взорът им бе изпълнен с отчаяние, мъка и… празнота. 

         Пред тях стоеше бабата, която гледаше като събудена от стогодишния си сън и не знаеше къде се намира. Тя дишаше учестено и се оглеждаше с уплаха. А над нея се рееше още един дух. Той изглеждаше най-ужасно от всички. Отново бе с човешка форма и се рееше, очите му отново бяха ужасни, но освен изпълнени с празнота и отчаяние, те бяха изпълнени и със злоба. Усмивката му бе злобна и изкривена.

        В този момент се появиха шест деца. Живи, здрави и съвсем спокойни. Изглежда, че бяха около годините на  Наско. Тогава Наско се вгледа в лицата им. И ги разпозна от листовките, разлепени на бетонните стълбове, на които пишеше: ,,Търси се“. Шест от тях застанаха под шест от духовете и си сляха с тях. Или по скоро духовете се сляха с хората. Наско не знаеше. Само знаеше, че не може да мръдне от страх. В момента, в който хората и духовете се сляха, Алекс пристъпи напред, избута грубо старицата и застана под най-злия дух. И той го облада…

        Наско не помнеше нищо друго, освен че побягна. Съществата го преследваха дълго. Ако не беше бабата, нямаше да оцелее. Луташе се изгубен из гората около седмица. 

        Когато се успокои, възрастната жена призна, че многократно е била обладавана. Разказа му и за Алекс. Той наистина ходел в гората от шест години. Влизал като бодро и усмихнато дете и излизал разярен и отчаян. Веднъж ден довел едно дете. То не излязло от гората. На другия ден дошъл с ново дете. И то не излязло. И така всеки ден. 

        Наско не знаеше откъде идват духовете. Не искаше и да разбира. Веднага след като с бабата успяха да излязат от гората, Наско си отиде вкъщи. Бяха го издирвали. Разказа на майка си и баща си. Те излъгаха полицията, че просто се е изгубил. Случаят му беше приключен. Скоро след това се преместиха. 

         Наско успя да се раздели със стария си живот и да се установи в новото градче. Но никога не се раздели със спомена за случилото се. Успя да продължи нормалния си живот, но не можа да забрави кошмарната гледка на свръхестествените същества и онази седмица, изпълнена със страх и отчаяние… Често размишляваше, че понякога хората сме като призраци: можем да бъдем отровни за другите около нас, но и да се превърнем в заплаха за самите себе си… 

 

С Л Е Д В А  П Р О Д Ъ Л Ж Е Н И Е