Участвай и променяй

Ако имахме думата отново…
Симеон Марков и Марина Узунова

Марина: Ако имахме думата отново, сигурно нямаше да говорим за това, но понеже я нямаме - ще.

Имам странното чувство, че животът на човек е изпълнен със спомени, почти толкова, колкото е
изпълнен и с мечти, и аз мисля че за 6 години, прекарани в основната сграда, се получи така че със
сигурност съм успяла да превърна поне една мечта в спомен.
Перилата на стълбището винаги са изглеждали прекрасно изчистени, в кленов цвят и със съвсем
деликатен прорез, прокаран по горната страна. Винаги, подсъзнателно, ми се искаше да се спусна по
долното перило, може би защото е сцена, която често присъства във филмите. В мен се надигаше
притеснение, заради страха от потенциалното падане, а и защото съвсем не беше по правилата да го
правя. Но накрая, в седми клас, се престраших. Спуснах се леко, но само от половината парапет и
гледах как ризата ми се вее отстрани, успях да задоволя това си желание и бях толкова радостна. Сега
си мисля дали мечта, изпълнена наполовина, може да се превърне в спомен.

Симеон: Спомням си чешмата в коридора на първия етаж в родното ми училище, отдясно на входа,
мозаечна или сива, водата се изстрелваше в коритото й с голямо налягане, винаги изненадващо и
винаги със затворени очи. Навеждахме се, мокрихме ръкавите на униформите си и пиехме.
А в последната ми година там, тя започна да става място за срещи по време на часовете, понякога
просто излизах и пусках водата, за да си отпочина малко от часа или да помисля върху нещо.
Приятелите ми, които вече не наричам така, бяха припознали чешмата като място за срещи още в
четвърти клас. Аз закъснях и не съжалявам за това. Ако още ги наричах “приятели”, сигурно щях да
съжалявам.

Марина: А имаше и една дъсчица от корк. Стоеше отдясно на голямата бяла дъска в 15-ти кабинет.
На нея се закачаха листове и още листове - обяви за състезания, конкурси, имена на победители. Ако
някой ги види сега, ще си помисли че това са просто букви върху хартия, лицемерно ще си рече, че е
прекарвал прекалено много време концентриран там… Сега съм 15-ти номер и нещата, като че ли
винаги се уравновесяват, защото ако сега имах такава дъска в класната си стая, най-вероятно
Хипокритът в мен, би прекарвал същото време там, както преди.

Симеон: Преди година гимназията, в която уча, нае нов охранител. Познато лице - охраняваше
родното ми училище, запомнил съм неволно физиономията му в дългите сутрини преди училище, в
месеците на втора смяна, когато седях в двора, четях и наблюдавах останалите. Останалите, които
после станаха “приятели”, а и отдавна станаха “онези”. Той, обаче, явно е гледал в мен - сега се държи
сякаш сме се познавали. И съм много щастлив.

Марина: На влизане в сградата се чудех винаги защо има маса по дължината на лявата стена. Един
ден разбрах, че е подходящо място за раниците на класа, докато чакаме на топло нашата смяна да
започне в зимните месеци. На съвсем последния ден от 7 клас, видях че ние заемаме мястото на
раниците си, докато чакаме автобуса, който щеше да ни закара до хотел “Марица”. Заемахме мястото
на раниците си, поради тяхното неналичие, и явно единственият миг, в който съм видяла тази маса
празна, е бил когато съм се зачудила защо се намира там.

Симеон: Лятото след последната ми година в родното училище, започна ремонт на фасадата му. В
първите дни от ремонта, след дълъг ден навън с “онези”, онези, които, между другото, още обичам,
реших да мина напряко през двора на училището, за да се прибера по-бързо. Видях един бял чувал
пълен с боклуци. От там и си взех едно малко парченце цимент, част от своеобразния външен праг на
сградата, който, спомням си, преди години обичах да гледам, седнал в подножието на отсрещното
дърво.

Без да знаем един за друг, почти по едно и също време, с Марина сме скицирали няколоко предмета в
училище - основно училище “Душо Хаджидеков”.

Честити ни 150 години!